Липсва ми миналото! Липсва ми лукса да си позволя да съм наивна и да не ме съдят толкова строго, за това че греша. Липсват ми сънищата без кошмари и спането до обяд. Липсва ми това да излезна от нас и да тръгна ей така , без посока, и винаги да срещна някой познат. Липсва ми да не се очаква от мен да бъда съвестна. Липсва ми просто да обичам живота. Да съм безразсъдна, луда, без мисли за утрешния ден. Липсва ми да живея. Да усетя свободата с всяка фибра на тялото си. Липсва ми да не съществува минало и бъдеще. Искам пак да мога да се изгубя в настоящето, в момента. Всичко да е тук и сега. Решенията се взимаха на момента. Липсва ми всичко да е лесно и наивно просто. Липсва ми всички около мен да се усмихват, а причината за тяхното настроение да е просто хубавото време. Помня как исках да порасна. Чаках с нетърпение да дойде момента, в който ще мога да взимам сама решения и никой няма да се бърка в живота ми. Да не ми забраняват. Просто да бъда оставена намира. И сега, когато имам всичко това, тази „свобода“ се замислям над думите на баща ми: „Ще пораснеш това е неизбежно!“, „Не бързай, а се радвай на детството си “ и любимото ми „Ще искаш да се върнеш пак тук, в този момент, но няма да можеш!“